"Бурята" се счита за последната пиеса на Шекспир и често се класифицира като романс, в който авторът коментира семейните отношения и помиряването между човек и мистика. 

     Просперо, дук на Милано, и дъщеря му, Миранда, са прогонени на остров след като братът на Просперо, Антонио, узурпира престола. Години по-късно Просперо, който притежава известни спиритични способности, разбира, че брат му пътува с група приятели и поддържници на кораб в близост до острова. Мъжете се връщат от сватбеното тържество на дъщерята на Антонио. Просперо предизвиква морска буря, по време на която екипажът на Антонио се разделя на групи, а всяка от групите вярва, че другите са загинали в бурята. Сюжетът е многопластов - властолюбие, противоборство и поражение, мотивирани отново от жажда за власт - всички те отвеждат Просперо до победа, в която той открива и надраства себе си, като успява да намери любящ съпруг на дъщеря си, да освободи прислугата на острова (Калибан и Ариел) и да прости измяната на брат си. 

    Комедия на илюзията, романс, текст, който коментира властта и отмъщението; тази пиеса не се подчинява на интерпретация. Тя преминава отвъд законите, познати на човека, и разказва приказка за обузването на природните стихии, за съюзяването с природата, с овладяването на духовете в името на любовта и прошката. Потапящата режисура на Морфов е изпълнена с весел ритъм, хумор, емоции и музика, която отеква в съзнанието дълго след като си напуснал театралния салон. 

     Един истински урок по могъщество и въображение. 

     "Бурята" е образец на чистата романтична драматургия, в която интересното не се състои в разказваната история и не зависи от достоверността на изгражданите образи или на естествения низ от събития, - а то е скрито във въображението и почива върху общото съзнание и съюзяването на елементите, подарени на, или измислени от, големия поет. Това е такъв вид драматургия, която свободно изневерява на време и пространство, и в която следователно грешките в хронологията и географията - което впрочем не е смъртен грях за нито едно същество - са съвсем простими и не означават нищо. Тя е изцяло адресирана до битието на въображението; и въпреки че илюзията си партнира добре с ефекта на внушението на могъщия декор и модерните декорации, това партньорство е все пак опасно. Тъй като най-дълбокото и единственото истинско въодушевление трябва да произтича от вътрешния мир - от развълнуваното и състрадателно въображение; от друга страна, когато цялото изобилие стимулира външните сетива на слуха и на зрението, окото на душата блуждае, и външната гравитация ще притегли ума и ще го отклони от верния и единствено легитимен интерес, който би трябвало да произтича от вътрешния свят [...] 

     В тази пиеса пороците, които придружават низостта на нашата цивилизация, са изобразени със завидна сръчност; в първата сцена от второ действие, както и на много други места, Шекспир е изобличил изкушението на лошия човек да се впуска в упреци и презрителни слова, като начин да се отърве от собствения си комплекс за малоценност пред доброто,  а  също  и  да  представя  добротата  за  абсурдна,  а преходът към злонамереност у 

всички други - като лесен и присъщ. Когато Шекспир пише реплика на битово презрение, тя винаги е на отрицателен герой [...] В тази пиеса са описани и изворите на вулгарност в политиката - но тази политика, която е неразделна част от човешката природа. Когато и да е разглеждал този въпрос, Шекспир е винаги екстравагантен и никога не говори с конкретни примери. Той е философ и моралист, който опазва дълбокото си уважение към институциите в обществото и към онези прослойки, които съставляват постоянството на държавността - в частност, не създава действащи лица от тази професия, а за такива говори само с уважение. Ако трябва да бъде назован, то той ще бъде издържан в стилистиката на философския аристократизъм и в светлината на наследствените институции, които служат за мост между епохите, а назоваването на властта е с оглед онова, което малко притежават, но от което всички са облагодетелствани. Именно и по тази причина по-наблюдателните ще видят добронамереността, с която той сякаш винаги рисува страстите и глуповатата наивност на притежателя на власт и го представя като заблудено животно. Никога не се ядосва на тези свои герои, но изпитва огромно удовлетворение от това да им размаха собствената им абсурдност пред лицата; а понякога ще усетят и тон на почти родителска привързаност, както авторитетен баща говори на своите калпазани. Истина е, че героите на Шекспир са от всякакво разнообразие и коренно различни един от друг; те са резултат от посредничество, при което неговата наблюдателност му позволява да създаде обвивката и цветовете, и да ги смеси в своите герои. Той всъщност е изследвал всички значими съставителни сили и импулси на човешката природа, - узнал е, че различните комбинации между тях имат силата да внесат индивидуалност у всеки човек, и разкрива как се произвежда тази хармония чрез реципрочни диспропорции на излишество или недостиг. Езикът, на който тези истини биват изричани, не е назаем от никоя модерна изказност, а извира от най-скритите дълбочини на моралното същество и е, следователно, вечен."  

из "За "Бурята" от Самюел Тейлър Колридж